“Вървях, юмруци свил в джобовете съдрани,
                  с палто – за вехтошаря жадуван идеал,
                  под свода скитах, Музо, докъсно – твой васал;
                  с какви мечти – ехей! – бе пълна любовта ни. “
                                
                                  “Моето скитничество”  
                                    Артюр Рембо                                                               

Кратка биография. По-важното в обществените възгледи на Оливър Стоун, пътя към кинематографичната професия.   “Той разчовърка с настървение собствените си рани, които се оказаха рани по повърхността на свръхчуствителното американско съзнание. Филмите на Оливър Стоун сграбчиха нацията за реверите и крещяха в лицето и: винаги са носили послания, който всеки е разбирал, но никой не е искал да приеме безусловно. Филми, който правят новините, филми в които се влюбваш безрезервно или ти се повдига от отвръщение, но никога не оставаш безразличен.”[1] През месец септември 1946 г. с форцепс в семейството на борсов посредник от еврейски произход и френска католичка се ражда дете. Именуват го Оливър. По споразумение между двамата родители детето се възпитава в духа на протестантските добродетели. Оливър израства заобиколен от привилегиите на единственото дете на заможни родители, учи пиано и слуша класическа музика или както самия той казва: “Живот на завет”.[2] Поколението на Стоун се възпитава да възприеме една ценностна система, най-важното в която е да вярва в доброто. Но много рано този илюзорен свят се разпада като красив и многоцветен, но стъклен замък и се разпръсква на парчета при първия удар. И колкото по-красив и сигурен е изглеждал той, колкото по-щастлив и безгрижен е бил живота в него, толкова по-силна е болката от разрушаването му и толкова по-огромна е пустотата в душата, пустота равна на смъртта. ”Нашите родители не практикуваха тези ценности и добродетели, те прелюбодействаха, лъжеха и мамеха.” “И ние попаднахме във водовъртежа на тази борба между всичко това и нашият идеализъм и вяра в една ера, която може и да не е съществувала. “[3] 60-те години, годините на сблъсъци и войнственост, на израстване и възмъжаване на неговото поколение – анти, са трудни за Америка. Убит е техният идол и тяхната вяра – Кенеди. Това убийство е равнозначно на предателство – предателство към ценностите, предателство към идеалите, убиване на вярата, начало на съмнението. Призракът на Кенеди не дава покой на американците и досега. Всеки търси своя път за противодействие на предателството. Търси го и Стоун. Има различни начини на противопоставяне и протест. Появява се движението на “контракултурата” и на сцената изгрява Джим Морисън. Консерваторите считат, че това движение е краткотрайно отклонение без особен ефект, но то изиграва значителна роля в живота на американците. И макар, че Стоун никога не е живял във физическата среда или обкръжение на Джим Морисън, той търси отъждествяване с него. Има доста интересни паралели със съдбата на Морисън, който отпада от Института по киноизкуство, експериментира с хлюционоген, премества се в Париж. Оливър Стоун два пъти напуска университета: първия – за да стане учител, а втория – за да отиде войник във Виетнам, където взема наркотици, влюбва се в проститутка, убива. “Биографията му – объркан младеж с чудновати прищявки, наивни, който тръгва да се сражава по собствена воля, за неясни цели на хиляди километри от родината си, пияница, наркоман и затворник, неуспял писател, сценарист обвиняван в расизъм и жестокост, безперспективен доскоро режисьор… “[4] “Джим пееше за неща, които хората като мен във Виетнам можеха да свържат със смъртта, секса, смисъла на живота.”[5] И двамата са носители на социално предизвикателство, но Стоун за разлика от Морисън е политически ангажиран творец. На 19 г. пише първия си роман – автобиографичния “Роден мечтател”. Това е наистина силен разказ, който преработва 30 г. по-късно. “Когато написах тази книга – казва Стоун – моите герои бяха Селин и Рембо, френската литературна традиция идва от майка ми. По примера на Рембо и аз исках да хвърля своите писания в лицето на света със всичките последствия за това, разбира се. Но тъй като животът е труден отговорът беше – “Не!”.[6] Младостта му става още по-тежка, когато родителите му се развеждат. На 19 г. за първи път вижда Азия – юли 1965 г. Отива там, за да се прероди и възмъжее. Все още не знае какво иска, но поне знае, че иска да се отдалечи от действителността, която познава до тогава, знае че иска да избяга. Изтокът силно го привлича: “Знаех, че един свят ме очаква, за да го открия.”[7] Но в същото време този свят се оказва “сиропиталище” за него. Шест месеца преподава английски в лицей, в китайския квартал на Сайгон. Често е наеман на работа от кораби на търговския флот, работа която е най-ниското стъпало в корабната йерархия. Изтокът оставя дълбоко впечатление в душата на Стоун с разнебитените си улици, контрастиращи с коравия си народ, с особенната си житейска философия, зелените морета и кървавите си залези. Но той желае да придобие още по-суров опит и да достигне до дъното на живота, да види най-черните цветове на действителността. През април 1967 г. на 21 годишна възраст се записва доброволец във Виетнам, където става пехотинец. “ Стремях се да придобия този суров опит, защото не бях щастлив от това което бях ”.[8] “Виетнам за мен беше нещо като спасителен бряг “.[9] В решението си се ръководи от патриотични, поне за тогавашното му разбиране подбуди. Баща му, който е републиканец, му внушава, че това е една справедлива война, защото комунистите са лоши и трябва да бъдат победени. Голяма част от Америка вярва, че това е истина. Влияние за решението му оказва и непобликуването на книгата му “Сънят на едно дете”, в която разказва за преживяванията си в югоизточна Азия. Чувства се много потиснат. “Беше като желание да умреш, да изтръгнеш корените на собствената си личност.”[10] Виетнамската травма се оказва повратен момент в живота на Стоун. “15 месеца във Виетнам, в джунглата, в ада” [11] - пише той. Една изтощителна безкрайност от кал, кошмари, змии, напалм, картечни откоси, ранени и мъртви. Всичко видяно там, жестоко го разтърсва. Той става свидетел и участник в потресаващи събития, които по-късно определя като геноцид. Това поражда безпокойство и гняв. Дрогиран до смърт, след завръщането си от войната е все още като в мъгла. Видяното и преживяното е напълно осъзнато, то е толкова чудовищно, че да се разбере трябва много време. Стоун не се пресъединява към протестни движения, чувства се самотен анархист. Години по-късно стига до извода, че войната е била една огромна грешка, че правителството на Америка е излъгало сънародниците си и преминава в либералния лагер. Стоун се отличава от другите войници. Те се връщат в къщи с ненужни вещи, боклуци, а той пълен с образи. След Виетнам е вече друг човек – мислещ, обърнат към себе си и дори циничен. “Във Виетнам прогледнах за първи път” [12] – обобщава той. След това идва времето на преосмислянето. Вече изпитва необходимост да покаже на света преживяното. “Въпросът, който си зададох след Виетнам, беше: Мога ли да продължа да живея?, отговорих си: “Да” при условие че продължа да пиша.” [13] Записва се да учи кино в Нюйоркския университет, ползвайки предимствата на виетнамски ветеран. В Академията преминава практически и теоретични курсове, а след това прави три среднометражни филма. Освен първия си учител Мартин Скорсезе, Стоун е луд по френските режисьори от онова време. “Мои идоли бяха Бунюел и Годар, а “До последен дъх” е първият филм, който помня да ми оказва влияние, заради неговата бързина и енергия.” [14] През 70-те години Стоун се движи около Копола, Фридкин, Олтман – все известни представители на новото американско кино. Кандидат-творецът е обзет от знания и идеи, които в момента все още няма шансове да обективира. “Когато завърших, пред мен нямаше отворени врати – бизнеса тогава го владееха по-възрастните, водещи режисьори бяха Робърт Уайс и Франклин Шафнър, които снимаха филми с много високи бюджети.”[15] Виждайки, че няма да стане режисьор, което е негова мечта, Стоун се отдава на киносценаристиката, където пожънва успехи, които в по-нататъшната му кариера му помагат много. Едва през 1985г. снима филма “Салвадор”, който привлича вниманието на критиката и публиката (като не се смятат “Превземане”(1973г.) и “Ръката”(1981г.)). През 2008г. снима последния си /засега/ филм – “W”. Филмографията на твореца включва десетки филма, между които и поредица от документални, разкриващи кинематографичните му принципи – тяхното постоянство и обновлението им. В кинотворбите си освен традиционния причинно-следствен модел за подход към историята, Стоун разкрива истината за битийността, чрез синхронизирането на съвкупността от гледните точки. Посредством монтажната техника, като похват за естетизирането на филма, режисьорът използва преливането на жанрове, теми, на художественото, документалното кино и фотографията, чрез стилистиката на светкавичен монтаж и колажно кадриране на епизодите, подобно на електронните медии, в клиповия стил на “Ем Ти Ви”. “Струва ми се той успява да надхитри възприетите разказвателни техники в областта на образа и визията, така както Джеймс Джойс в “Улис” надхитри Чарлз Дикенз. У Джойс открива първообраза на многоплановата перспектива при създаването на определена реалност – както казва Стоун – след него, вече никога няма да се върна при “Големите надежди” на Дикенз.”[16] “Аз правя филми и моят език е образът. Вярвам в така наречения дионисиевски подход – чрез емоцията и игровото начало да създадеш вътрешния мир, духа на нещата. Когато студената светлина на разума те плисне на излизане от киното, чувството за истина може да остане дълбоко в теб или да бъде поразено от суперегото.”[17] “Симисълът на киното е да руши отломъците от съзнанието и да гради наново.”[18] Това е мотото, емблематично на творческия му път, неразривно свързан с неговата личност на непоправим бунтар, нонкомформиста – взискателен, многостранен, жесток, понякога арогантен, но силно “вярващ в ненасилието”. Човекът, който ще каже истината, дори това да предизвика конфузно мълчание, символът на новото визуално мислене. Вярващ и приел будизма през 1994г., когато е вече твърде изморен от липсата на духовното в живота, от властването на материалното, водещо до насилие. Днес все още има неща, които плачат да бъдат изказани на глас, изкрещяни в лицето на стагнирания американски дух. Ако някой все още има енергията и желанието да го стори, то това е Оливър Стоун. Гневът му не се е уталожил, демоните не са се успокоили. И тук важи истината, че онези които остават в историята, са онези, които са се борели срещу нея – лудостта, в крайна сметка не е нищо друго, освен форма на свобода…”[19]                                                                   БЕЛЕЖКИ:  1.      Цветков, Ивайло, Оливър Стоун, Юнион медия, 1995,   брой 4, стр. 37 – 39
2.      Оливър Стоун – лошото момче на Америка. Паралели, 1999, брой 46, стр. 8 – 9
3.      Вж. 2
4.      Творчески портрет на американския режисьор Оливър Стоун -–фрагменти. Киноизкуство. 1988, брой 12, стр. 69 – 77
5.      Роуланд, М. Непознатият Стоун. Лик. 1991, брой 40, стр. 29 – 32
6.      Вж. 2
7.      Вж. 4
8.      Вж. 2
9.      Вж. 2
10. Вж. 4
11. Вж. 2
12. Вж. 2
13. Вж. 2
14. Вж. 4
15. Вж. 4
16. Отломъци на съзнанието. В края на века. Изд. Труд. С., 1998г., стр. 184 – 189
17. Вж. 16
18. Вж. 16
19. Вж. 1  
To be continued...